На Прозореца – Евтим Евтимов

Загребала в ръката си гореща
едно дъждовно облаче над мен,
ти бършеше прозореца отсреща,
от погледите мои замъглен.

Нечути думи, срещи неприети,
изписана от сълзи стъклопис,
изтриваше над мене ти. И ето –
прозорецът отново беше чист.

Просветваха стъхлата като листи.
Изтрити бяха тъмните следи.
А аз си мислех, че небето чистиш,
и падаха в ръцете ми звезди.

Росата в равнината е изгряла
По капките и сребърни вървя
А утре сам ще бъда капка бяла
Под тая необятна синева

Пчелите ще ме търсят по цветята
Щурците – в кладенчета от очи
Земята – в облаците и тревата
А аз ще бъда в твоите очи.