Една любовна история по време на грип…

Малката чакалня на болницата беше препълнена. Личеше си, че параноя е обхванала всички. Той наблюдаваше, изучаваше околните, докато я чакаше. На диванчето до първи кабинет стоеше една възрастна двойка. Дядото нервно потропваше с крак, дали защото чакаха от много време, или защото бабичката му от 20 минути вече го мъмреше за мръсното му яке… По-скоро второто. Срещу тях стояха едно дете, може би около 2 или 3 годишно и притеснената му майка, която през 3 минути целуваше челото му, за да провери има ли температура. Детето, от своя страна тичаше из целия коридор, проправяйки си път измежду всички бацили с една бебешка количка… а беше момче. В другия край на коридора стоеше един мъж с маска на лицето, който изпадаше в ужас всеки път когато някой кихне… За негово нещастие до него се настани едно младо момче, което не само, че не спираше да киха, но и кашляше… Мъжът естествено не издържа и на 2рата минута стана избута всички и си тръгна, но точно преди да излезе изпусна една торбичка, от която изпадаха безброй лекарства – предимно хапчета. Хипохондрикът се наведе, събра ги нервно и дори като че ли обидено, че никой не му помага и си тръгна… В този момент тя излезе от кабинета, като притискаше памук върху вената на лявата си ръка. Лош знак. Тествали са я, а щом са я тествали, значи имат съмнения. Той я прегърна и излязоха навън:
– И сега какво?
– Не ме прегръщай, моля те. Може и да съм болна. Трябва да изчакам резултатите.
– Добре, къде ще ги чакаме?
– Виж, благодаря ти, че дойде с мен…но не е нужно да оставаш, дори е по-добре да си тръгнеш.
– Не, аз трябва да бъда до теб.
– Много мило от твоя страна, но аз ще се справя и сама, спокойно.
– Държа да остана.
– Както искаш, въпреки, че не можеш да промениш нищо, а и е опасно за теб. Знаеш колко е заразно… най-малкия допир и…
– Не ме интересува, оставам!
– Ти си добър приятел.
– Не, не съм.
– Какво искаш да кажеш.
– Няма значение, да вървим. Много ли ще чакаме?
– Предполагам, че не.
Качиха се на втория етаж – кабинет 13. Не седнаха, защото нямаше място. Беше много задушно и на нея и стана лошо. Припадна. Веднага извикаха лекар и я вкараха в един кабинет. Той остана там докато я свестят. След това една сестра отиде да вземе резултатите ти и го изгони. Стоя отвън около 5 минути, макар че на него му се сториха цели часове. След малко излезе, говорейки нещо със сестрата:
– Не, няма нужда, ще се оправя. Благодаря ви. Приятен ден.
… И продължи да върви по коридора… забрави го. Той я настигна и я попита какво е станало.
– Нищо – каза тя – стой далеч от мен.
Изтича напред, излезе и седна на една пейка. Той дойде отново при нея:
– Болна ли си.
– Да.
И двамата млъкнаха. След известно време той се осмели да проговори..
– Може и да си болна, но не се отчайвай, има начин да се излекуваш.
– Отчаяна ли ти изглеждам?
– В интерес на истината не. Мислех, че се разплачеш, но ти не пророни нито едно сълза.
-Да, така е.
– Радвам се, че не си се депресирала. Ти си силен човек, ще се пребориш с болестта.
– Не искам… И ти казах да стоиш далеч от мен, ще се заразиш.
– Как така.. не те разбрах. Какво не искаш?
– Да се боря… махай се вече!
– Нима се отказваш… нима бягаш.. ти?!
– Не, не бягам… моля те!
– Какво?
– Иди си.
– Няма.
– Искаш да се разболееш?
– Не.
-Тогава си тръгни.
– Не, искам да съм до теб.
– Ох, няма смисъл да си до мен, нищо ми няма.
– Тогава защо говориш така, не те разбирам, ти никога не се предаваш, никога…
– И сега не се предавам
-Ами?
– Просто…. Добре, ще ти кажа, но искам след това да си тръгнеш.
– Добре.
– Едва ли ще разбереш…но както и да е… прав си, че никога не се предавам, но аз се боря само тогава, когато има за какво да се боря… а сега просто няма… животът ми вече е изгубил смисъл, безвъзвратно при това…
– Не те разбирам..кога е изгубил смисъл?
– Когато той си отиде…. от тогава аз не живея, а просто съществувам… и ето, че сега най-сетне някой се смили над мен и ми прати това спасение… Да, малко жалко звучи тази смърт… но каква да бъде когато самата аз съм жалка… Сгреших толкова пъти.. и нито ведъж не се поправих… Сега ще си получа заслуженото…и в същото време ще се избавя от този ад… Не съм ли късметлийка?
– И няма да предприемеш нищо?
– Абсолютно нищо. Дори мисля, че се чувствам щастлива… но не съм сигурна, защото това е отдавна забравено усещане…и все пак-да, мисля че съм щастлива. Сега е време да си вървиш. Ти беше най-добрият ми приятел.
Тя се усмихна.
– Мислиш, че не те разбирам, но всъщност те разбирам повече от всеки друг на този свят. Ако ти умреш, моят смисъл също ще изчезне и аз като теб няма да има за какво да живея.

Целуна я и си отиде.

Автор: Надя Керанова