Последно писмо – Веселин Ханчев
Ще потърсиш в писмото ми моята стара любов.
Но ще срещнеш пред тебе само страшна, разголена истина!
Аз отдавна станах като другите – груб и суров,
като всички край мен – за сърцето не искам да мисля.
И сега, във писмото си, с твърд и безмилостен стил
искам ти да узнаеш, че ние с теб сме се лъгали.
И поетите днес не тревожат ония мечти
за спокоен живот, за опазен от бурите ъгъл.
В тия мрачно надвиснали, в тия бурни и кървави дни
сякаш нямам сърце, то е глухо, умряло, изпразнено.
Аз отвикнах в кръга на безсрамни, бездушни жени
като в предишните да обичам до болка, да мразя!
Онзи странен младеж, който целия свят покори,
който целия свят прекръстоса в мечтите си светли,
нейде много далеко отдавна, отдавна се скри
от злодейска ръка във сърцето открито прострелян.
Нима искаш да търсиш мечтателя мъртъв сега?
Нима можеш да стигнеш местата далече отнесени?
Нима можеш в шумът на дошлия при нас ураган
да дочуеш гласа на отдавна преминала песен?
