Премълчаното – Надя Кехлибарева
Ще забравиш гласа ми. И моя смях.
Само аз ли се смеех
ту радостно, ту горчиво ?
Ще забравиш бях ли, или не бях
като пясъчник бял трошлива.
Ще забравиш гласа ми. И моя смях.
Само аз ли се смеех
ту радостно, ту горчиво ?
Ще забравиш бях ли, или не бях
като пясъчник бял трошлива.
Пред портите на храма бял,
чиито двори зид огражда
стоеше просяк почернял
от глад, страдания и жажда.
Жена на болката,
една жена,
жена, ах, колкото
земя една.
Да гребем до капка от сърцата
пак ще има клетва непозната,
неизречена до края. Hяма
на се свърши сладката измама.
Пред тебе все ще се прекланям, мила,
пред тебе – силата и слабостта.
Отде получи тази земна сила,
за да окриляш в мене радостта?
Двеста извора на път да срещнеш,
жажда да те пари с огън черен,
изворите бели да отминеш,
мене между всички да намериш.
Ти, моя обич, дълго забранена,
ти, моя тайна, скрита вдън горите,
открито трябва да вървиш до мене,
а всъщност си оставаш скрита.
Безкраен път до тебе извървях –
едва не се разминахме сред мрака.
Защо сега да крия като грях
години толкова кого съм чакал?
Загребала в ръката си гореща
едно дъждовно облаче над мен,
ти бършеше прозореца отсреща,
от погледите мои замъглен.
Старея вече. Времето подсеща
да се въздържам повече сега.
Завържат ли се спорове горещо,
полека да отстъпвам. Без тъга.